Медникарство

Изработването на медни съдове е най-силно развито в България през XIX-ти век. На територията на страната се обособяват няколко казанджийски центрове с голямо стопанско значение.

В Северна България основният медникарски център е Велико Търново, от векове утвърден като един от оживените занаятчийски центрове. Тук медникарството е познато под името казанджийство, тъй като покрай обикновените медни съдове се произвеждат много казани. След Освобождението на България броят на майсторите постепенно намалява. Особеното при търновските казанджии е липсата на почти всякаква украса по съдовете.

Като бакърджийски центрове от особено значение се оформят София и Пловдив, който е най-големият занаятчийски център в Южна България още в периода XVI - XVIII в.

Други важни медникарски центрове са Шумен, Стара Загора, Прилеп и Устово, където има медни руди, а добиването на мед е известно още от времето на траките. Като цяло след Освобождението занаятът претърпява тежка криза, тъй като медните изделия биват изместени от фабрични стоки, изработени от други материали.

Медникарите изработват около 30 вида съдове с различно предназначение. Част от тях са съдове за битова употреба - котли, тенджери, тави, тигани, купи, лъжици. Други са за религиозни цели - котлета за светена вода, купи за мед при различни обреди, свещници, купели за кръщаване и др. Голяма част от медникарството съставляват казаните - бояджийски, абаджийски, а по-късно и казани за производство на розово масло и ракия.

Саханите са най-разпространените през епохата на Възраждането медни съдове, чиито днешни заместители са чиниите и супниците. Също така широкоразпространени са били купите и котлите. Котлите се използват за носете на вода, за доене на мляко от крави, овци и кози, за носене на течна храна на полето. Намират широко приложение и в религиозните практики (за светена вода). Понякога към "ушите" на съда има прикрепени халки за носене на цветя или за издаване на лек звън. Котлите са използвани също и за домакински нужди, като в по-големите по размери съдове се приготвяли гозби при сватби, кръщенета, помени. Най-големите медни съдове, които наподобяват котлите, но са по-груби, са казаните.

Естетическото въздействие на медните съдове се дължи не толкова на украсата, колкото на формата им. Оригиналната линия обикновено е в пълно съответствие с предназначението на медния съд. Поради почти еднаквото си предназначение нямат особени разлики във формата. Някои от тях са с отвесни стени (Родопите, Тракия), други имат вдлъбнатина на дъното (Видин), а има и такива с конусовидна форма (Казанлък).

Украсата на медните съдове е ярка и оригинална. Българските майстори от онова време издигат занаята си до приложно изкуство. При традиционната украса орнаментите са семпли, разположени симетрично спрямо центъра на съда. Техниките за украса на медните съдове са гравиране с шило, гравиране с киселина, релефно изковаване. Декоративните мотиви обикновено са геометрични фигури, растения, образи на животни, по-рядко битови предмети и архитектура (къщи и култови постройки).

Българските майстори от епохата на Възраждането са оставили в наследство красиво изработени съдове, чиято украса нарушава ориенталската стилизираност и оживява с нови елементи, които пренасят духа на онази епоха и в днешни дни.